От триста зими обич да измоли...

В черупчица от орех се побира,
със зрънце се смалява пак денят.
Светулките отдавна нейде спят.

Прибра си фойерверките Всемирът.

И вятърът листата грубо лашка,
захвърля ги, навярно е сърдит.
изгаря без огниво и кибрит,
по-пъстра от паунова опашка,

нарича есента за нас. Какво ли?
Тя – циганката стара знае как,
сърцата ни да свърже с таен знак.
От триста зими обич да измоли...