Лозата пълзи по своите пътища.
Пълзя и аз през годините -
все по-ниско и по-бавно.
Ръцете ми изопнати
и мислите изопнати,
са като тези вечни, съхнещи стъбла,
от плодородие огънати -
едно презряло и горчиво плодородие,
изкълвано от клюновете на есента.
Нагазвам в сълзите на верните приятели -
умората и тях е отдалечила.
Изпреварват ме даже и цветята -
красиво и ароматно си отиват.
© Анжамбман Анапестов All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
