Лозата пълзи по своите пътища.
Пълзя и аз през годините -
все по-ниско и по-бавно.
Ръцете ми изопнати
и мислите изопнати,
са като тези вечни, съхнещи стъбла,
от плодородие огънати -
едно презряло и горчиво плодородие,
изкълвано от клюновете на есента.
Нагазвам в сълзите на верните приятели -
умората и тях е отдалечила.
Изпреварват ме даже и цветята - ...