Лозата пълзи по своите пътища.
Пълзя и аз през годините -
все по-ниско и по-бавно.
Ръцете ми изопнати
и мислите изопнати,
са като тези вечни, съхнещи стъбла,
от плодородие огънати -
едно презряло и горчиво плодородие,
изкълвано от клюновете на есента.
Нагазвам в сълзите на верните приятели -
умората и тях е отдалечила.
Изпреварват ме даже и цветята -
красиво и ароматно си отиват.
© Анжамбман Анапестов All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
