Отиват си последните...
На моите лели
Със сетни сили ритнали кросното,
тръгват си от този свят последните момичета,
на стана някога сами тъкали
тънкото платно за ризата
на първата си женска нощ.
С нишката втъкали в него
бялото на своето девичество.
Самички везали с иглата
на лоена свещица пазвата,
където ще заспиват сити рожбите.
Отиват си последните жени,
раждали на нивата децата си,
тръгват си последните жътварки,
жънали със сърп и паламарка
житото за хляба на софрата си.
Отиват си последните къщовници
със хурката изпрели нишката
на дните шарени
и топлите чорапи.
Отиват си последните невести,
месили тесто във нощвите
за вити баници и бели хлябове.
Последните
от стомни писани и тежки бъкели
отпивали горчивото и сладкото
на обичта човешка.
Тръгват си, почернени
от тъмна земна мъка,
затъкнали цедилките със спомени.
Разделят се с роднините.
Преглъщат сълзите.
Преминали баирите на своя път,
тръгват по небесната пътека,
възземат се прегърбени нагоре,
където ги зоват кавалите
на техните момчета
с белите навуща и калпаците.
Дочуват ги...
И става чудо!
Изправят се телата им,
неземна светлина лицата озарява,
усмивка тиха бръчките изтрива,
падат черните шамии,
потъмняват плитките,
втъкват тежките косичници,
обличат ризите девичи
от първата си нощ със него,
с пафти сребърни притягат тънки кръстчета.
Засияват нимби над главите им...
Като за сватба тежка пременени
отиват си последните момичета,
с венчалната халка обречени
на онова единствено момче,
което ги очаква горе.
Тръгват си от този свят небесните невести,
които знаят що е чест и вярност.
Отиват си...
венчалните халки на нас оставили.
Да не забравяме.
© Даша All rights reserved.
