Отново
Душата пак ме заболя,
май дочух плача й в здрача.
Или хрипове на смърт обречена...
Не знам, но съм сигурна, че беше тя.
Станах в тъмното на пръсти,
че тя е плаха кат' дете.
Завивките повдигнах да я видя,
но тя от гърчове се пак тресе.
Какво аз мога да направя?!
С какво да й помогна от сърце?
Дали на преглед да я пратя
или пак да я понеса на ръце.
Заплаках с нея. От състрадание.
И мълчаливо хванахме се за ръце.
С разбиране погледнахме се двете
и решихме пак да стъпим на нозе.
Душицата ми втора младост заслужава,
че от моите глупости я изтерзах.
Обещах й вече да внимавам
и любов като мехлем да получавам.
© Пепи Оджакова All rights reserved.
Тези наши души... Поздрав, Пепи!
