Измръзвам от студ и от страх, сърцето ми иска да говори...
да изплача душата си... да ти попея без глас.

Искам ти да си този човек, който безмълвно слуша плача на сърцето ми.

Не искам да говоря на безмълвната стена отсреща, която все по-строго ме гледа в мрака.

Аз търся думи, които да чуеш, които да почувстваш.

Пораснахме вече! По детински си казваме: "Хей!"... и по същия начин отричаме.

Детинско "Обичам те!", в което не вярваме, някак бързо отмина мига на найвност.

Липсваме си и се чуваме, като по навик.

Бързо отмина всичко, огъня бързо угасна.

Това ли наричат любов - в нея ли трябва да вярваме?