Отрова
Очите мои, влажни,
взират се във вечната тама.
По бузите сълзи се стичат
и някак си в това намирам скрита красота.
Загледах се в капките дъждовни.
Заслушах се във техните слова,
спомних си за думите лъжовни
и пак потънах в скверна тишина.
Докоснах те със думи нежни,
погалих те с трепереща ръка,
целунах те с парещите устни
и отроних поредната сълза.
Събуди ти у мене чувство,
което не познавах досега,
но попари ми душата нежна
с таз отрова, наречена Лъжа.
Но пак целувам те безспирно
и плача тихо в нощта,
защото знам, че трябва,
а не мога и не искам да се спра.
И тъй ще те целувам до безкрая,
а ти ще си ме тровиш с лъжи,
но таз съдба избрах си,
така че нека играта продължи!
Но кажи ми,
не намираш ли някаква скрита красота
във влажните очи
на една изстрадала жена?
© Анита Райкова All rights reserved.
