Отрова
Очите мои, влажни,
взират се във вечната тама.
По бузите сълзи се стичат
и някак си в това намирам скрита красота.
Загледах се в капките дъждовни.
Заслушах се във техните слова,
спомних си за думите лъжовни
и пак потънах в скверна тишина.
Докоснах те със думи нежни,
погалих те с трепереща ръка,
целунах те с парещите устни
и отроних поредната сълза.
Събуди ти у мене чувство,
което не познавах досега,
но попари ми душата нежна
с таз отрова, наречена Лъжа.
Но пак целувам те безспирно
и плача тихо в нощта,
защото знам, че трябва,
а не мога и не искам да се спра.
И тъй ще те целувам до безкрая,
а ти ще си ме тровиш с лъжи,
но таз съдба избрах си,
така че нека играта продължи!
Но кажи ми,
не намираш ли някаква скрита красота
във влажните очи
на една изстрадала жена?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анита Райкова Всички права запазени
