Ще заплача с отровени сълзи,

отровени от онази ужасна любов,

която преглъщах с болезнени глътки,

в живота труден, суров.

Сам срещу света се опълчих,

за да запазя в себе си капка живот.

Усмивки фалшиви за всеки раздавах,

извадени сякаш от изчезнал кивот.

Времето беше студено, свирепо,

за него нямаше капчица жал.

Безмилостно отнемаше по пътя ми всичко,

достойно да покаже, че за мене е крал.

Пък аз до рани на коленете се влачих,

сякаш не можех или не исках да спра.

Сляп за любовта ти към мен, се надявах,

и в нищото да я търся не можах да се спра.

Просто не разбрах, че сърцето е мъртво,

за тебе погребало бе своя живот.

Ала защо ли болеше толкова силно,

след като празна била е моята гръд.

Нима и нищото в мен те обича,

нима и душата за тебе още кърви?

И знам, че ти отваряше всяка рана,

но последно за теб ще затворя очи.