P.S.
Това не е писмо, а просто сянката на времето,
попаднала в забързания ден -
по делнично препускащ, пак захапал стръвно стремето
на бъдещето... Най-обикновен,
залисан сам във себе си, загърбил всичко минало,
забравил може би... или пък не?
Това не е писмо... Тук просто нещо неизстинало
отказва да седи на колене
пред прага на забравата, напук на всички граници
и принципи - напомня, че е там...
Измачкана и избеляла, остаряла страница
от някакъв живот - почти живян,
почти заровил себе си в отминалите изгреви
и залези; почти приел, че е
останал там - зад ъгъла, осъден от причините
да не достигне своето небе...
Това е просто ехото на слънчева рапсодия,
затихващо сред гъстата мъгла;
лице на персонаж от недописана история,
застинало в гримаса на тъга -
тъй странна, безпричинна, но и толкова естествена -
по нещо скъпо, някога било...
Разбуленият лик на неподправената истина...
И жалко, че не е... не е писмо.
© Засегабезиме All rights reserved.
