Това не е писмо, а просто сянката на времето,

попаднала в забързания ден -

по делнично препускащ, пак захапал стръвно стремето

на бъдещето... Най-обикновен,

залисан сам във себе си, загърбил всичко минало,

забравил може би... или пък не?

Това не е писмо... Тук просто нещо неизстинало

отказва да седи на колене

пред прага на забравата, напук на всички граници

и принципи - напомня, че е там...

Измачкана и избеляла, остаряла страница

от някакъв живот - почти живян,

почти заровил себе си в отминалите изгреви

и залези; почти приел, че е

останал там - зад ъгъла, осъден от причините

да не достигне своето небе...

Това е просто ехото на слънчева рапсодия,

затихващо сред гъстата мъгла;

лице на персонаж от недописана история,

застинало в гримаса на тъга -

тъй странна, безпричинна, но и толкова естествена -

по нещо скъпо, някога било...

Разбуленият лик на неподправената истина...

И жалко, че не е... не е писмо.