Падаща звезда
Видях звездица падна,
послание за смърт на нечия душа,
последен земен вик откраднат,
изтръгнат корен от пръстта.
И в мрака нощен се разплака,
една вселена цяла онемя,
а времето безмълвно я изчака,
да се слее с нейната душа.
Кажи, звездице, ти ли носиш
отвъдното със нежен глас?
На мъртвите ли път препращаш
към вечността без земен час?
Кажи ми, ти ли си вестител
на любовта, която спи?
На нечий сън последен жител,
в очите гаснещите дни?
На мъка ли си ти причастна
или си утешител тих,
в мига, когато кротко гасне
животът в своя сетен стих?
Проблесна миг и пак е тъмно,
но пътят сякаш засия,
душата литна, леко потръпна
и стана част от вечността!
© Миночка Митева All rights reserved.
