Пак вали...
До дръжките на листата е подгизнало всъщност.
Небето оплаква разлъките.
По калните, набъбнали пътища
броди вселенската мъка.
Последното злато от бели тополи
слепият алхимик Време изгаря.
Куршумени облаци са небето проболи.
Залезът бърза, сякаш че тича към бара.
Колко е сиво и тъжно в полето.
Осланен и попарен загива и щирът.
Къде ти е златото? Там ли където
само кандилца от храсти намирам?
Какво е златото или среброто,
когато във водовъртежа навън,
сме объркали Доброто със Злото
и целият живот изсънуван е сън?
Какво са листата, тревите, цветята
когато изпуснал си руля?
В хартиен "Титаник" се дави Мечтата,
а не от айсберг и буря.
Къде ми е златото? Къде е Страстта?
Премели я ромел- земя...
Потъна ли някъде в блатна вода?
Изгоря ли?! Стана ли зла?!
Ех, Време, алхимико, сляп си ти всъщност...
В теглилките ти изгарят разлъките...
По калните, набъбнали пътища
броди вселенската мъка...
© Красимир Дяков All rights reserved.
