Парадоксът
… Знаеш ли къде е парадоксът?
Там. В миража нещо че се случи
помежду ни в плътна симбиоза;
и... че съм самотна. Като куче.
Ти не си от моята порода,
а абсурдът е, че съм се свила
върху изтривалката на пода
в чакане на някаква закрила,
‘дето – знаем, няма да я бъде.
Хем си знам и… пак въртя опашка.
Даже не показвам остри зъби -
вярвам в небосвода ти. (Глупачка!)
… Знаеш ли кое му е печалното?
Че дори не си и струва казусът.
Легнала в нозете на „стопанина”
гледам синевата… И намразвам те.
Няма да те хапя. Не желая.
А и изморява ме ненужното.
Парадоксът е, че все е тая
всичко помежду ни…
А е тъжно.
… И сама съм. Толкова сама съм,
колкото и ти не ме научи.
… Казваш, че си друг.
Не. Като тях си.
Сам.
Под небосвода
(син е).
Кучи.
© Лора Димитрова All rights reserved.
