Париж
Париж
Колко странно нали,
до мене вървиш,
дъждът си вали,
а се смее Париж.
Ти – премръзнало птиче,
което обичам,
търсиш мойта ръка
да погледаме Сена.
Кеят плаче на глас
във вечерния час,
а в мъгла величава
Нотр Дам се изправя.
Две сияйни очи,
две искрящи звезди
тихо шепнат – вземи ме,
вземи ме, вземи ме.
Следвам мойто сърце,
което зове
в милионния хор
да се спрем в Сакре Кьор.
И по стълбите бели
наш’те бели лица
от любов онемели,
целуват света.
А нощта заблестя
в твойта черна коса
и притисна се в мен
този радостен спомен.
...
Колко странно нали,
след безброй много дни
пак до мене вървиш
и се смее Париж.
© Бойко Беров All rights reserved.
