Пашкул от есенна мъгла
Отиващото лято е събрало
в себе си сияние лъчисто.
Виси между земята и небето
в пашкул от есенна мъгла -
прозрачна, свежа, чиста.
Сред сивота, напираща
към небосклона,
хладно, слънцето на пръсти
стъпва, едва - едва.
А жълтите, върху дърветата
накацали листа,
готови са - подобно птиците за полет -
да срещнат отново есента.
Във въздуха витае меланхолия -
есенна, изпъстрена с тъга.
А сивата, ефирната вълна,
издигната високо
горе, в небосклона,
прераства в приливна вълна,
заливаща небето сиво - синьо.
В зенита слънцето се дави.
Показва се унило на повърхността,
изскочило като капела жълта
на съкрушен и изтощен плувец,
навлязал на дълбоко в морето,
жадуващ глътка въздух - тон от песен,
с която да го сгрее златна есента.
в себе си сияние лъчисто.
Виси между земята и небето
в пашкул от есенна мъгла -
прозрачна, свежа, чиста.
Сред сивота, напираща
към небосклона,
хладно, слънцето на пръсти
стъпва, едва - едва.
А жълтите, върху дърветата
накацали листа,
готови са - подобно птиците за полет -
да срещнат отново есента.
Във въздуха витае меланхолия -
есенна, изпъстрена с тъга.
А сивата, ефирната вълна,
издигната високо
горе, в небосклона,
прераства в приливна вълна,
заливаща небето сиво - синьо.
В зенита слънцето се дави.
Показва се унило на повърхността,
изскочило като капела жълта
на съкрушен и изтощен плувец,
навлязал на дълбоко в морето,
жадуващ глътка въздух - тон от песен,
с която да го сгрее златна есента.
© Петя Кръстева All rights reserved.
