Пазя ги
Пазя ги.
Не с имена по диагнози.
А с очи, които ме гледаха
с вяра.
С мълчание.
С крехка надежда,
докато тялото се отказваше.
С очи, които търсеха в мен
не чудо,
а човечност.
Капчица топлина
в най-студения им час.
Пазя ги в ръцете си,
държали чужда болка като своя,
в усмивката, която ставах за тях
когато светът се свиваше до стена,
а аз до лъч.
До последната им утеха.
Пазя ги.
Всички.
Онези, които си тръгнаха в тишина.
Понякога кротко.
Понякога с вик.
Понякога с поглед,
в който бяха събрани всички „благодаря“ на света.
Бях светлина.
Точно там, където всичко угасва.
Слънце, отразено в усмивка,
която казваше:
„Ти си значим. Ти не си сам.“
Днес…
вървя по същите коридори.
Но в другия край.
Тук вече не изпращам.
Посрещам.
Със същите ръце.
Със същата усмивка.
Със същото сърце, което помни
всички тръгнали.
Сега го давам на онези,
които още не знаят какво е живот.
Които идват -
с вик, с първи дъх, с шепа бъдеще.
Стените тук ехтят от живот,
от първи глътки въздух,
от викове, които още не знаят защо крещят,
но знаят, че искат да бъдат тук.
И аз съм вече тук.
Ръката ми,
която преди е била последно пристанище,
сега е първо докосване.
Пазя ги всички.
Тези, които замълчаха в ръцете ми
и тези, които идват с вик
като музика,
която още не знае себе си.
Почти съм лекар.
Но в най-дълбокото си съм просто човек,
не се отказал да бъде пристан.
Когато всичко свършва.
Когато всичко започва.
Навсякъде, където животът трепти.
Между залеза и изгрева,
между вечното „сбогом“
и първото „добре дошъл“.
Между затварящите се очи
и онези, които се отварят за света.
Аз оставам.
Във всичко.
За всеки.
Без да си тръгвам.
Без да деля.
Без да избирам.
И ако някой ден ме попитат
какво е останало от мен след всичко това,
ще кажа:
Остана Прегръдката.
Остана Любовта.
Остана Човекът.
© Християна Манева All rights reserved.
