Пейзажен сонет
"... с десет пръстчета възторг
ще те нарисувам..."
Художник тайнствен плахо и нежно
усмивката й вгради в паветата.
Сълзите изтри й, открадна сърцето й,
извая очите й свидно, копнежно.
Благослови ръцете й, с кадифени очи,
мечтите й остави за утре - насъщния хляб.
Крилете й, не ставаха даже за скраб,
но той ги повдигна и в сенките скри!
Душата, обагрена в синьо – поточе,
старателно, тръпнещо с цвете погали.
Дървета рисуваше, но в пясък, кристали,
река търпелива, която в полето клокочи...
По пътя се спираха търсачи на славата...
тя искаше само... на очите забравата...
ще те нарисувам..."
Художник тайнствен плахо и нежно
усмивката й вгради в паветата.
Сълзите изтри й, открадна сърцето й,
извая очите й свидно, копнежно.
Благослови ръцете й, с кадифени очи,
мечтите й остави за утре - насъщния хляб.
Крилете й, не ставаха даже за скраб,
но той ги повдигна и в сенките скри!
Душата, обагрена в синьо – поточе,
старателно, тръпнещо с цвете погали.
Дървета рисуваше, но в пясък, кристали,
река търпелива, която в полето клокочи...
По пътя се спираха търсачи на славата...
тя искаше само... на очите забравата...
© Мери Попинз All rights reserved.
