Песен на Майя Златогорка
/от Удивителния Вергилий/
Не искам да свиквам отново с тъгата,
макар кехлибарена, с привкус на мед.
Да, знам – есента е тъй щедра, богата,
но влачи след себе си хали и лед.
Тоягата просешка пò ми отива,
обувки протрити и скъсан, стар чул.
Щом пролет разцъфне, усещам се жива
и млада – за слепия, чул-недочул.
И нека ме мамят кристални пространства,
палати на Змея, владеещ край-свет.
Оставам тук – с дръзко и зло постоянство,
сама съм си злато, сребро, бронз и мед.
Тъгата проклета – да спи на кравайче
в леса тилилейски неброден, дълбок!
На пръста ми смее се слънчево зайче –
от него безименен, светъл оброк.
Богатства защо са ми – имам звездите,
под мен, разпростряна, земя китна – рай!
Безсмъртна в делата, с добро плодовита,
невяста съм Слънчова, майка на май.
© Мария Димитрова All rights reserved.
