Песен на смъртните

Песен моя,

когато тъмнеят душите

и всичко се губи мъгляво

далеч,

ти идваш при мен,

отново весела, мъдра

и пеем я двама

... до вчера и днес.

Когато се забравя,

         когато се тъжи,

ти  моя си -

като детство и болка, и светло,

със стара романтика

и глуповат сантимент.

Но,

когато тъмнеят душите...

Мъдрите песни

са спътници наши

... до вчера и днес.

Забравяш билите, билото,

затихваш в печалния час.

Но ето, че идва песента ти,

смъртнико клет,

и твоя е тя.

Една песен, песен моя.

Отново и пак съм твоя,

да пеем със тебе словата

... до сетния час!

Песен моя,

позната до болка

и мъдра...

Както са мъдри – песните!

За да пеем със тебе словата

... до сетния час!

Защо питаш

времето клето

– скитник

в колиба от жълти лета

- време безверно?!

Защо гледаш

безумно живота – блед?!

Защо бързаш

и не чакаш да дойде до теб?!

Защо чакаш,

а не посягаш могъщо?!

Дланта да вземе

красиво, щастливо?

Защо?!

За да питаш пак клето,

да гледаш безумно,

да бързаш и чакаш,

да питаш пак и как?

И тъй – отначало!

Живот се живее, малко мече,

спомен се спомня,

песен се пее,

сън се сънува

и всичко от край!

Ще пеем със сълзи,

ще се смеем във скръб,

- комедия стара,

      романтична

          и горка,

и песен, и спомен

от вчера и днес...

02.04.84