Песен на смъртните
Песен на смъртните
Песен моя,
когато тъмнеят душите
и всичко се губи мъгляво
далеч,
ти идваш при мен,
отново весела, мъдра
и пеем я двама
... до вчера и днес.
Когато се забравя,
когато се тъжи,
ти моя си -
като детство и болка, и светло,
със стара романтика
и глуповат сантимент.
Но,
когато тъмнеят душите...
Мъдрите песни
са спътници наши
... до вчера и днес.
Забравяш билите, билото,
затихваш в печалния час.
Но ето, че идва песента ти,
смъртнико клет,
и твоя е тя.
Една песен, песен моя.
Отново и пак съм твоя,
да пеем със тебе словата
... до сетния час!
Песен моя,
позната до болка
и мъдра...
Както са мъдри – песните!
За да пеем със тебе словата
... до сетния час!
Защо питаш
времето клето
– скитник
в колиба от жълти лета
- време безверно?!
Защо гледаш
безумно живота – блед?!
Защо бързаш
и не чакаш да дойде до теб?!
Защо чакаш,
а не посягаш могъщо?!
Дланта да вземе
красиво, щастливо?
Защо?!
За да питаш пак клето,
да гледаш безумно,
да бързаш и чакаш,
да питаш пак и как?
И тъй – отначало!
Живот се живее, малко мече,
спомен се спомня,
песен се пее,
сън се сънува
и всичко от край!
Ще пеем със сълзи,
ще се смеем във скръб,
- комедия стара,
романтична
и горка,
и песен, и спомен
от вчера и днес...
02.04.84
© Валери Качов All rights reserved.
