С несигурното твое: „Стоп, че...”
насред ливадата с цветя,
въртя със пръстите си копче
на блузката ти и дъха
усещам как ти учестява
и в ноздрите нахлува свеж,
в изтънчена игра прастара,
неутолим един копнеж.
Седефената им редица
аз разкопчавам – твоя страж –
и на гърдите верен рицар,
ръка полагам, за кураж.
Почувствал, че не ми се сърдиш,
изпитваш свян, но не и срах,
в миг блузката без жал разгърдих
и устни впих до болка чак.
© Иван Христов All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
