Петолинии
Додето в зимните треви
заплете слънце постен заник,
внезапно ти ми се яви
подобно айсберг пред Титаник.
И някак ненадейно в мен
надежда коренчета пусна,
да спра току опитомен
от кротък поглед или устни.
И блеснал в миг като тотем,
един въпрос разполови ни:
дали ръце да не сплетем -
изящни, бледи петолинии.
И музика да зазвучи
изпод немирните ни пръсти.
А ти ми смигна със очи,
додето в миглите ти гъсти...
... се свлякох сякаш отведнъж -
щурче из паяжинна нишка,
нашир, което и надлъж
събира ноти и въздишки...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
