Писъкът на тишината
Как да те чакам, Време?
Знаеш, че много бързам.
Всяка година ми вземаш,
твоят вързоп е отвързан.
Пак за подпалки събирам
стъпките си уморени.
В тихото бавно умират
капки, изцеждали мене.
С фините пръсти тъгата
стиска дъха ми нежен.
Писъкът на тишината
в мрачен тунел ме отвежда.
Искам да спра да сънувам
как разцъфтяват градини.
Моето Време бленувам –
жажда в небесно синьо.
Всяка минута звънеше
като щурец в тревата.
Песен неземна беше...
Днес ме затиска стената.
Дишам, но съм без посока.
Зная, че краят е близо.
Ти ме наказа жестоко,
Време, надежди изнизало.
07.11.2025
© Мария Панайотова All rights reserved. ✍️ No AI Used
