Писма на времето, изсечени завинаги
От облачета имам огърлица,
затварят ти очите на места,
в които са дъждовни птиците.
Реалността, в красивото мистична,
е някакво стаено благородство,
което ражда плаха светлина
през жълто петънце в окото ми,
за сладостта в утробата
на древен танц
и сещаш в мен
щастливата египтянка.
От черна роза пръснати листа
и полъх от ранени ананаси...
Косата си естествено разплитам
и само избуялите савани,
жадуващи за лебеди от мълнии,
те молят във атлаза да останеш.
Постелята с добрите ти ръце
е люлката за арфа и пиано...
Дали Джоконда ражда светове
на своя най-невидим Леонардо?
В пролуката на странен йероглиф,
издялан в пещера от безсъзнание,
разнежен ембрионът, топъл, жив
очаква да го сътворим с незнание.
Посветено
