Писмо
на сестра ми и нейния съпруг
Мила моя сестричке, откъсна ли зрели смокини?
Натежаха ли в двора гроздовете, пълни със сок?
Всяка вечер се моля, разплакана в скута на Бог,
да си дойда при теб! У дома да остана завинаги!...
Столичанка не исках да бъда. Живях по принуда
сред шума и пълзящия смог... сред бетонни стени…
Претъркулвах със слаби ръце своя делник унил...
А в затвора на нощите нашата къща сънувах…
Мила моя сестричке, ти само не пускай живота!
Здраво дръжте го двамата с твоя безценен съпруг!
Щом съм с вас, сякаш майка и татко отново са тук…
И танцува сърцето в полята от рими и ноти…
Щом съм в родния град, младостта ми победно се връща
в силует на познат... на приятел в добрите очи...
И в реката на детството влизам… където мълчи
всяка болка под камък… Където е моята същност!
Албена Димитрова
11.8.2020.
София.
© Албена Димитрова All rights reserved.
