Писмо до жената на Дявола
Отдавна вехне перото орлово
в стъкленица със мастило черно,
разслоило се в утайка матова,
оцветена в тонове вечерни.
И чака ме писалището, обгорено
от пламъка на тънката свещица,
със замазани очи мастилено
и с печат от восъчната плащеница.
Писмата чакат ме отворени
да поема във ръка писалка нежна,
но очите са сякаш обгорени,
топят се във покривка снежна.
Не искат да четат слова отровни,
излезли сякаш че от Ада,
да тежат жестоко думите оловни,
издигайки стоманена ограда.
„Но стига толкова!” и сядам
пред листа изящен, непокварен.
Очилата тежки, треперейки, поставям
и писмо започвам с почерк равен:
„За теб отдавна бях спрял да мисля
и да чета поемите ти от илюзия.
И да си представям как се кискаш,
змийски, като Горгоната медуза.
Безрамно в слова да вплиташ
злобата на своята душевност,
мъжете играчки да наричаш,
редове, изписани с надменност!
Ти помниш ли, когато някога
реши и мен със подлост да обичаш?
Да ме превърнеш в син на Дявола?
Душата ми със клещи да изстискаш?
И полека крадеше ми душата,
затваряше я във варовикова стъкленица.
Отиваше си от теб жената -
превърна се във сатанинска жрица!
И затвори ме с хиляди вериги,
както Цербер прикован е във Тартара.
И започваха наново красивите интриги -
любов със дресинг от поквара.
Ала нижеха се неистово годините
и помътняваше кварцовото огледало.
Ръждясваха от кръв веригите,
с които ме беше приковала.
Както всичко създадено от Дявола
и красотата твоя избледнява.
Затвори се за теб дори и пъкъла,
щракна бронзовата брава.
И изгуби силата си като лятна буря
и настъпи свежест във простора!
Бях свободен и беше юли...
Нямяше го на жената дяволска затвора...
И днес ти пиша за последно
под мъждукащата лампа, закачена за пирона,
за да ти кажа, че винаги съм те обичал:
Любима моя, богиньо Персефона!...”
PS. „И послепис, макар и кратък, аз ще сложа -
да те подсетя за моята отплата.
На Хадес сърдечен поздрав да доложиш
и на Юда трийсет драхми за заплата!”
На писмото край аз слагам и поглеждам
към свещта, почти доизгоряла.
И отново към хартията аз поглед свеждам,
от светлината мътна пожълтяла.
И застелиха се капките окървавени
на восъка, давещ се в гореща клада
по писмото до на Дявола жена му,
адресирано до дебрите на Ада...
© Христо Стоянов All rights reserved.
, обаче го оставих, понеже беше първата дума, която ми изникна, когато го писах и реших да го оставя, малко по-екстравагантно ми се стори!
