Писмо до отвъдното
Пораснах, мамо. Приказките детски,
от теб нечути, също не разказах.
Май всичко вече срещнах. Не е лесно,
но някак се опазих от омраза.
Светът е свят – откакто ти замина,
не се е променил към по-красиво.
Пак зима се промъква към комина,
а аз не виждам смазващото сиво.
Отдавна съм забравила, че трябва
за някого да бъда съвършена.
Живот жесток – от всички ни ограбва
по стрък тревичка, пролетно зелена.
Научих се коприва да засявам,
да боцка и да пари под краката,
за да съм будна, слънце щом изгрява
и билки да ти пращам по луната.
Не ме мисли, простила съм за всичко,
захвърлила съм битки и товари
и не сърце в гърдите ми, а птичка
крилете си за полет днес разтваря.
Добре съм. Още помня висините,
в които приютявах си душата,
когато ми нагарчаха не дните,
а цялата отрова на земята.
Успявам, ден след ден по пътя крача –
усмихната, уверена и бяла.
Отдавна съм голяма. И не плача.
Дано и ти, оттатък, си успяла.
© Вики All rights reserved.
