„Питке Медена, здравей!
От свой доверен източник научих,
че имаме във горската ни мрежа,
зад този меден прякор скрита
със синя кръв една особа.
Разбра, нали? За теб говоря!
И... имам нещо да ти кажа.
Ти търсиш своя принц, нали?
Е, смятай се за късметлийка!
В гората вчера срещнах Принца.
От сто години дирел теб!
Прекрасен мъж, така да знаеш!
С осанка като баобаб;
с очи големи, с цвят на лешник;
носът – като на някой бог,
а на устата му – усмивка
тридесет и два карата!
Ааа, за малко да забравя!
Косата му – прекрасна кестенява свила!
(Опадала по темето му вече,
но туй да си остане между нас!)
Говорихме надълго, нашироко.
Разказа ми за своя блян по теб.
Как те намерил, но си билà заспала
и как сърцето му си запленила.
Във теб се взирал цяла вечност
не можейки очи да отдели
от буйните ти черни къдри,
и твойте устни кадифени.
От този унес го извадил
един ужасен стържещ звук.
Той стреснато навън се втурнал
и бързо яхнал своя кон.
В лудешки кариер препуснал,
гората омагьосана напуснал.
Разказваше и смееше се Принцът,
как след години осъзнал,
че този тъй ужасен звук
било е... неговото хъркане.
До тебе, Принцът, бил заспал!
Преди по пътя си да тръгнем,
врекох му се най-тържествено,
да ти предам на телефона номера му
и как да го откриеш във Фейсбук.
Обещанието мое щом получи
обърна се и своя Харлей яхна.
(Той, конят му, отдавна бил умял!)
Отпраши той сред пепеляка,
а аз останах тука
да пиша туй писмо до теб.
Пиши ми Питке медена,
желаеш ли със принца да се срещнеш?
Аз обещанието си веднага ще изпълня
и ще ви свържа на часа.

Оставам твой приятел верен
Кумчо Вълчо от Балкана“

За вас, приятели, преведе
от приказния стар, на
днешния ни тъй красив език,
моя милост скромна.