Писмо от бъдещето
Ще забрави небето с лъчи да ви гали и дъжд
да тъче между него и капките нова надежда.
Ще удари над всички не лятната ледена мъст,
а войната до пепел. И ужасът кръв ще изцежда.
Ще заплаче на глас съвестта като майка пред гроб,
ненаситната глупост през сълзи и хрип ще пустосва.
Ще препуска смъртта и след нейния пъклен галоп
само вятърът сприхав над мъртви тела ще кръстосва.
Ще увисне луна на камбаната вместо звънар –
той ще бъде от първите, в райски градини преселен.
Тя от страх ще изцъкли очите, разбрала, че звяр
е човекът и проповед няма да слуша в неделя.
На земята ще слезе Спасителят. В късния час,
ще се спъват нозете му в трупове, ще го раняват.
Ще опита да вдъхне живот той във всеки от вас
със сърцето, което най-чиста любов притежава.
Ще прекръсти света под руини от алчност и грях,
като свещ ще засвети във шепите алчни на мрака.
Ще опарят сълзите лицето му бледо, но тях
няма никой да види и каже, че Господ е плакал.
© Мария Панайотова All rights reserved.
