Писмото /до Мама/
Писмото
Всяка нощ те чувам,
разплакана във тихото,
по стъпките минувам
с мокасини от скритото.
Не, отдавна не сънувам -
сън не пише изтритото.
Как ли поминувам? -
Храня се със стритото,
оголях - не „пазарувам”,
устни квася със размитото.
Откак те няма чиракувам
на Сърцето си – разбитото.
С мъките си аз хортувам
дорде пресявам спомените в ситото,
представям си, че те целувам -
свято, нежно в тихото
и как плача чувам,
че с писък падат сълзите в коритото,
Дете съм – правя, струвам,
в душата си пера и необличано
някога пък, се преструвам,
че съм безгрижно и обичано,
а не звънти смехът ми в тихото,
но се правя, че го чувам,
а ти ме гледаш тъй усмихнато -
че съм непослушна и хитрувам…
и все тъй дните си минават -
манистенца, нанизани в гердани,
неподарени - винаги остават,
а имаше тъй много „празници на мами”
Вечерите…а нощИте?
Откак те няма се бичувам,
с камшика на мечтите -
да знаеш - колко се страхувам,
да не ми личат следите…..
Честичко си и врачувам,
ала не за бъднините,
от тях не се интересувам -
в Миналото водят ти следите.
Да се объркам във посоките рискувам,
образът ти мил да срещна в руините -
иманяр съм – един кивот ловувам -
с кехлибари – пак да зърна ти очите…..
Понякога и стъпките ти чувам -
наскоро сигурно си минала -
да знаеш колко се страхувам,
да не би, следата ти да е изстинала…
навеждам се, и я докосвам с устни
(виждала съм майките да правят
кога горят децата им от треска) -
дори студени, следите ти са вкусни…
и моите страни горели са нощеска,
ала никой ги не провери как парят……
…..ей тъй си нощем поминувам,
Мамо, стъпките ти ме изгарят….
Като чук - Сърцето си го чувам -
кове измислици, а те се изкривяват -
Ковачница, в която се черкувам……
ей тъй си…, Мамо…, поминувам……
Рене
© Ренета Първанова All rights reserved.
