ПИСМОТО НА ВОЙНИКА
Пореден ден, седемдесет и втори.
А ти как си, обич моя?
Как си? Чакаш ли ме още?
Дълги и студени тук са мойте нощи.
Прегръщам автомата вместо теб,
че той е с мене в студ и пек.
И времето е сякаш спряло,
животът тук е в черно-бяло.
И все така, някак не върви...
Ти пазиш ли още нашите мечти?
Аз все за тях си мисля, за да оцелея -
само в спомените отново мога да се смея.
Снощи бях наряд, караул, първи пост,
валеше дъжд пороен цяла нощ.
Дали дъждът не беше твоя плач, за мен пролят?
Знам, болката и самотата днес са твоя враг.
Но ти почакай, не тъгувай,
за мене хич не се страхувай.
Снимката ти още я целувам,
стои до сърцето ми в нощите, когато будувам.
Кураж ми дава, сили да мечтая,
че ден след ден настъпва бавно края.
Чакай ме, аз скоро ще си дойда.
© Даниел Стоянов All rights reserved.
