… платното на съня ми…
… платното на съня ми…
В платното на съня ми се яви,
подпряно на едно дърво самотно,
Превер рисуваше от вятъра превит,
не Птицата – Луната... Неохотно…
… защото тя си нямаше криле,
а беше сякаш на яйце черупка,
ръцете и – снежинкови ръце,
въздишките ти топли ги пропукват.
И в тях посят си – зрънце да те нося,
(дано си зрънце, не след огън прах),
а под дъжда с житейските откоси,
от приказките ще си оня грах,
люлеещ във съня ми тишината,
а аз ще светя с фосфорно небе,
не търся стъпки – те са непознати,
дъждът ги скрива, сякаш ги краде.
А после ще съм точка. И начало.
И нищо, че в Душите ще вали.
И на Фуко ще бъда аз махалото.
Ще се завръщам... Даже да боли.
Сънувах те… Сънувай ме и ти…!
Дори във сън абстрактен. По Дали.
© Таня Георгиева All rights reserved.
