По детски
Отлитат датите от календара.
През пръстите ми времето тече.
Годините се гонят в надпревара,
а в себе си съм същото дете...
Все бързах, бързах да порасна
и тайничко от маминото чекмедже
сдобивах се със някое червило.
За рокля ползвах старото перде.
Да крача беше мъничко опасно...
Но с лелините токчета е най-добре.
От огледалото с огромна шапка
ми смигаше безстрашното хлапе.
С лунички и по детски сладко
сърдито бърчех чипото носле,
щом вечер ме гълчеше тихо татко
и бягах бързо в свойто легълце.
Кой може да ме върне там обратно
с наивно рошавите мои страхове,
че много, много бавно ще порасна!
Кой може времето сега да спре?!
"12/2018
© Мая Санд All rights reserved.
