По пътя
Навярно, защото мигът наближава
да вперя във мрака очи,
дори и сънят ми така нагорчава,
а утрото в мене мълчи.
Отдавна едничката истина зная -
отмина щастливият час.
Тогава назаем живеех във рая,
но раят си тръгва от нас.
Напролет разплаква се бистро лозата,
съвзема се, вие ластар.
Наесен сама си излива душата
във слънчево сладък нектар.
Когато сърцето престане да тича,
преминало сетния праг,
безплътно олекне - перце е от птиче,
ще дойде небесният впряг.
И бясно ще рият с копита конете,
извили гръбнаци в дъга.
Дий, ангели черни, по-бързо летете,
че пътят започва сега!
© Аноним All rights reserved.
