По пътя на живота, когато те е страх
Препъва ни невидимо стъпало,
а уж вървим по път...
по пътя на живота все изкачваме...
и за да минем по-нагоре,
някой все ни взема...
и дава непосилна болка
и бременна тъга...
затваряме я в себе си и пазим,
стоим си в сянката
и нямаме желание за крачка,
защото тъмно е за стъпките
и ги е страх от новото стъпало...
и се обръщаме във бягство,
и стъпваме встрани навсякъде,
обезумели в лудостта на този страх
и неприветливост от грешки,
от сенките на минало,
от кръста на съдбата,
който е подпрян до всеки в стаята
и ни тежи дори през погледа...
от немощта на паметта
излизането е страхливо-плахо,
болезнено като пристъпване
на оцелял след битка паяк...
ръка усещаш, пръсти,
твое в друг и малък...
отвързва ти превръзката
от силата на онзи страх,
захвърлил те в очите ти...
Навън е слънце,
а привечер ще има залез...
животът ни е даден свише
и е за радост...
а уж вървим по път...
по пътя на живота все изкачваме...
и за да минем по-нагоре,
някой все ни взема...
и дава непосилна болка
и бременна тъга...
затваряме я в себе си и пазим,
стоим си в сянката
и нямаме желание за крачка,
защото тъмно е за стъпките
и ги е страх от новото стъпало...
и се обръщаме във бягство,
и стъпваме встрани навсякъде,
обезумели в лудостта на този страх
и неприветливост от грешки,
от сенките на минало,
от кръста на съдбата,
който е подпрян до всеки в стаята
и ни тежи дори през погледа...
от немощта на паметта
излизането е страхливо-плахо,
болезнено като пристъпване
на оцелял след битка паяк...
ръка усещаш, пръсти,
твое в друг и малък...
отвързва ти превръзката
от силата на онзи страх,
захвърлил те в очите ти...
Навън е слънце,
а привечер ще има залез...
животът ни е даден свише
и е за радост...
© Калина Костова All rights reserved.
