По релсите

Среднощни влакове.

Пътувам постоянно.

Животът ми е спирка

и преминава от гара на гара.

Тръгвам с трепетно желание.

Прибирам се с тъга.

Но пътуването ми е радост,

защото ми дава свобода.

Махам се от цариградските задръствания.

Махам се от лудницата,

в която бродят сред сивота и мрак

напрежение и хора.

Много хора...

Но всичките са с маски или без лица.

Отивам към тепетата

и после до античния театър.

На конниците,

Царевец

оставям си душата.

Всеки път, когато листата

в краката ми изпяват свойта песен

наесен.

Всеки път, когато на скалата

гледам

свободата на водата.

Марица

жаден вид издава

и с бира аз го заблуждавам,

защото не мога да плувам.

И когато при морето отида

аз сядам на пясъка сух и тихо надничам.

Във водата

аз виждам очите си.

Зелени, големи и мокри.

Но не защото сълзи по тях се стичат,

а защото ме виждат

и прииждат за поздрав вълните.

Защото звука от мокрите клавиши

пианистът с потни пръсти изсвирва.

Унесен от трепетно вълнение

пред публиката - неговото вдъхновение.

И пак към София потеглям...

Мъдрост,

но без никаква утеха.

Три града далече от мен са.

Три години със спътник самота.

Три години на път,

но без спътник съм аз.

Но какво пък.

Продължавам да пътувам.

И други градове ще преоткрия.

И други светове ще посетя.

И в друг живот ще се намъкна,

с надежда

последна спирка да е той

на пътя ми,

когато пак потегля аз.

Защото животът ми е влак

и преминава от гара на гара.

По релсите

и между Искър

там,

на скалите,

дебне изненада.