По Робърт Шекли
Сега съм конфиналност
на пъстър низ от силуети
в кълбо от сенки.
Морето на илюзиите спи,
облегнато на лунната дъга.
Космическо мълчание
задава гамата от непонятности,
облъчващи един самотен аз.
Разголената крайност
е само вик
в предверие-тунел
на непокварена реалност,
която предстои.
Спиралата на охлюв
(от ухото ми стърчащ)
навътре в черепа
запътил се.
Възможно ли е
просто да ме няма...?
Да гледам отстрани
на себе си
в измислен свят,
който само със издишване се мери.
Възможно ли е да съм бил
преди да се родя,
а раждането да е сингулярната обратност.
Обърнат вектор в друго време
сред медузите-звезди
със пипала-лъчи към мен протегнати.
Копривни клетки
на милиарди километри
(на десет на ента парсека)
с 0,999...
вероятност...?
...Въпросите,
които вечно ще задавам,
дори в последния възможен свят
от разказа на Робърт Шекли.
© Младен Мисана All rights reserved.
