Побъркани тристишия
В подножието...
Шумят зелените треви,
усещайки дъжда.
Бодливи храсти
сочат към небето,
разтреперани...
Вървя по хребета.
И пак дъждът вали,
със сдържана тъга.
А облаците сиви
тътнат над върха
изнервени...
Летят орлите.
Точици в безкрая...
Търсят слънце.
А аз отново
скитам по пътеките
и търся теб.
По твоите следи
вървя, с копнеж и болка.
И творя лицето ти...
Пролука диря
в завесата от мрак,
жадувайки небе.
Изкачих върха.
Погледнах отвисоко
сътворението.
И те намерих там...
В росата и дъжда,
и хоризонтите.
Достигнах истината сам.
Отпих от тишината
малка глътка разум.
И те забравих...
Слязох в долината
и започнах отначало...
Игра и кръговрат.
Безкрайно претворяване.
И търсене...
Шумят зелените треви,
усещайки дъжда.
Бодливи храсти
сочат към небето,
разтреперани...
Вървя по хребета.
И пак дъждът вали,
със сдържана тъга.
А облаците сиви
тътнат над върха
изнервени...
Летят орлите.
Точици в безкрая...
Търсят слънце.
А аз отново
скитам по пътеките
и търся теб.
По твоите следи
вървя, с копнеж и болка.
И творя лицето ти...
Пролука диря
в завесата от мрак,
жадувайки небе.
Изкачих върха.
Погледнах отвисоко
сътворението.
И те намерих там...
В росата и дъжда,
и хоризонтите.
Достигнах истината сам.
Отпих от тишината
малка глътка разум.
И те забравих...
Слязох в долината
и започнах отначало...
Игра и кръговрат.
Безкрайно претворяване.
И търсене...
© Йордан Илиев All rights reserved.
Вечната невидима борба - между Разума и Душата... А толкова хубаво би било... Да останеш на върха и да се наслаждаваш на творението си - "в росата и дъжда, и хоризонтите"...
