Почиват си
По-тихо е, когато се разсъмва,
петел не пее, куче не гълчи,
а печката отдавна е студена,
под пепелта и въглен не тлеи.
Запуснат двор, обрасъл в щир и троскот,
улук откъснат, половин дувар,
полуостанала пътека води
до стар, зарит от времето юлар.
Оронени стъпала пред вратата
(където някога буквар четях),
припичат се, застанали на вахта
докато върне се животът плах.
Не, няма никой, всички си отиват -
едни в града, а други под пръстта.
Почиват, от живота си почиват
и хората, и радостта...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
