Под завивката на топло

заформяше се мечешка хралупа.

Там, вътре, толкова охотно

слушах сърчицето ти как тупа.

А ти ръцете - тежки лапи, но и нежни,

плахо спускаше по гривата ми мека.

От дълъг път, по пътищата снежни,

отбивай се - за теб е моята утеха.

Целувах  ненаситно цялото лице,

а ти блажено мъркаше заспал.

Знаещ, че и камъкът би бил от кадифе,

щом със мене като огън си се слял.

Под завивката на топло

нямаше ни свят, тревога или въпроси.

Милвах те, усмихваше се кротко,

вземи сърцето ми,

завий го пак до теб - ако усмивката ми радост носи.