Подава чашата с отрова...
Подава чашата с отрова,
денят лукав с лъстива длан.
И в новините – нищо ново,
а пътят ни – предначертан.
Жалони кървави издига,
световен ред. И ни горчи,
такава пролет – без авлига,
в небе с избодени очи.
Дори да плаче то не може,
затихва вятър онемял
и изгревът е невъзможен,
опръскан залезът е с кал.
Смъртта едничка се кикоти
и остри своята коса.
Брои отнетите животи –
и колкото един не са.
Векът с очите огледални,
върви по пътя си нелек
и вощеница кой ще палне,
след най-последния човек?
И пролети дали ще има
и зими, есени, лета?
Или след ядрената зима
пустиня ще е и света.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
