Подвластна на тъгата
Някога едно щастливо момиче
живееше дълбоко вътре в мен.
То умееше до смърт да обича
и за любов живееше всеки ден...
Душата й беше от вятъра неуловима,
ръцете й - топли като нежен сатен.
Обличаше дрехи от бяла коприна
и за любов живееше всеки ден...
Усмивката не слизаше от лицето й,
в мечтите си копнееше за порив нов.
Светът сякаш беше в ръцете й,
сърцето й биеше за любов...
Един ден жестока буря момичето сполетя,
тъга нахлу в нейната бяла душа.
Забрави тя колко щастлива е била
и сърцето й с вятъра отлетя...
Момичето превърна усмивките си в сълзи,
осъди себе си на скръб и печал,
когато всичко по пътя й се провали,
завърза душата си в дълъг черен шал...
Погреба тя душата, с която тъй силно обичаше,
обрече дните си на болка и тежък товар.
От любовта момичето се отричаше,
угасвайки оня безсмъртен пожар...
Сълзите се давеха в огъня, който гореше,
угасваха го бавно и го превръщаха в жар.
Бурята не стихваше и след момичето вървеше,
превръщайки дните й в мрачен кошмар...
Времето убиваше изстрадалата й душа,
любовта се превръщаше в дълбоко черно море.
Щастливото момиче в мен отдавна умря,
остана без чувства и дори без сърце...
Подвластна станах на самотата,
откакто загубих вярата в любовта.
От орисница зла бях прокълната,
когато излезе ти през онази врата...
Но денят, в който с теб ще се сбогувам,
ще настъпи едва след края на света.
И всяка нощ насън ще те целувам,
докато не повярвам отново в любовта...
© Тайнствената All rights reserved.
{}
