Поема за сбогом
Поема за сбогом
Той седеше там, в тъмна празна стая.
Времето бавно си минаваше,
спомени се връщат, още по-болезнени.
Без да знае какво друго да стори,
реши поема за нея да напише.
Усещаше как слънцето залязва,
връщайки всичките му чувства.
Толкова съжаляваше, че тя умря...
Тази исках да й каже цялата си болка
и онази печал, нарастваща с нощна.
Устните му сипеха горчиви слова:
"Защо ме остави тук сам?
Защо ме остави съвсем сам?"
Не знаеше каква да мисли.
Дали това бе съдбата им
или просто някаква последна фантазия?
Погледна през прозореца си.
Пушек и мрак са във въздуха.
И сянката й виждаше навсякъде.
Струваше му се, че светът е пред умиране,
също както и собствената му душа.
Постави въже около шията си
и за последно поглежда назад.
Това бе единствената защита,
която имаше от този студен живот.
Имаше ли друг начин?
А сърцето му така тя да се върне и да го спре...
"И тези мои последни слова аз пиша за теб.
Излях цялата си болка навън за теб.
Тези последни сълзи са излети зарад теб.
Излях цялата си болка навън за теб."
Това бе, няма връщане назад.
Това бе последното сбогуване.
Скоро зората дойде, водеща деня,
но една скърбяща душа нея я видя.
© Диляна Неделчева All rights reserved.
