Поетите умират само живи...
От толкова любов по листите,
а всъщност, утопично невъзможна,
поетът измори се и му писна,
да бъде талантлив и да е сложен.
Денят се приближава като дъх,
от устни, ожаднели за целувка.
Забързан, но погълнат от нощта,
в която със сънят заспиват чувствата...
Поетът ще бележи този ден.
С мастилено петно на календара,
а после ще си тръгне, изкривѐн,
от болката на новата си рана...
Ще крачи към поредния си гроб.
(Поетите умират само живи).
Четеш ли ги, даряваш им живот.
Прокълнати в смъртта да са щастливи...
И нищо не е толкоз драматично.
Повярвал неведнъж е на заблудата.
В лъжите му – чудовищно лирични,
и музите умират, но от лудост...
Поетът няма нищо да напише.
Последния му дъх ще е цигарен.
Ще се разчуе, че е спрял да диша,
разбрал, как без любов ще си остане...
Стихопат.
(DannyDiester)
© Данаил Антонов All rights reserved.
