Поетът
Творецът в мене спеше,
потънал бе във тиха тишина.
И вървящ през ледена пустиня,
усещаше той нож в гърба.
Унилата лоза свита стене.
От жал листата си събра.
Тя виждаше поета в мене -
скри очи в малките листа.
Топъл хлад покри тъмите -
на поета обеднели са мечтите!
И преди да го удави вечерта,
закичи той в косите ми зора.
Остави на пътеката тъгата,
погледна себе си и мен.
В градината протегна си ръката -
подари ми роза от сатен.
Реших да го събудя нежно,
събрах разбитите мечти без жал...
повиках го с усмивка свежа,
а той погледна ме с очи-кинжал!
© Васи Тодорова All rights reserved.
