Поетът – странник и чудак
Поглежда строго, под вежди
животът, в миналото впил,
очи. Закани и вражди.
И порив някакъв, немил,
пак впримчва волните души
и бъдещето им руши.
Но все явява се насън,
един, дори измислен свят.
И ярко, някъде, навън,
стотици спомени горят.
Сърцето топли тъжен плам,
че имам устрем и да дам,
че всеки стих е бяла свещ,
по нечий много мрачен път,
че колкото да е зловещ,
местата в ада май са кът.
И наказанията знам,
човекът си измисля сам.
Денят ни алгебрично сив,
разчупват бляскави слова.
Поетът диша и е жив,
навярно само затова,
когато страшно ви боли,
след стих, поройно да вали.
От сълзи да блести измит,
небесен купол - Божи дар,
дори и Раят да е мит,
за мъките да има цяр –
мехлем за рана и беда...
А после – всеки по реда.
За теб, за вас, а и за тях,
един дори да разбере
и помни. Ще умра без страх.
Щастлив ще бъде и добре,
поетът – странник и чудак,
разбрал ще е защо и как.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
Прегръщам ви! Липсвате ми!
