Поезията трябва да е искрена
Поезията трябва да е искрена
А думите ми се разтварят във лъжи
„Закарай ме вкъщи“
Извика и се качи
В колата на топло
И аз я завлякох по пътя
Нагоре
Като кръст към Голгота
Черепът на Адам ми се усмихва
Силует пред изгряващото твърде рано
Слънце
Двамата с нея стоим и мислим
Без да си разменяме никакви думи
Плаче ми се
И се страхувам
„Поезията трябва да е искрена“
ù казах
И тя се облегна на рамото ми...
... а думите ми се разпиляват
Като изгорели стари
Вестници
Още помним пожарите
Но не говорим за тях
И ги задържаме в себе си
Да изгорят сърцата ни
Дано
Защото и те са фалшиви
Да ни намразят всичките ни
Приятели
И да си заминат
Защото искаме да сме сами
Сега
Преди да я захвърля на боклука
Гледаме се през последните сълзи
Сега
Преди да ни погълне утрото
Поезията трябва да е силна
А думите ми са с превързани очи
13 март 2011
© Десислав Илиев All rights reserved.
