Покорството на световете
Какво от туй, че измислен живееш
и аз отдавна едва съществувам.
Нима ме упрекваш, че дъха ти отнемам,
играя си с него, а после го стъпквам?
Аз вземам те само, когато си нужен
на моите чувства, а разум не трябва.
Нали за това те създадох? Напразен.
Недей да упрекваш страха ми бездомен.
Той идва, когато се ражда нощта.
Облечен в доспехи от истини смели.
И аз те създавам от нищо, сама,
играейки с чувства отвъд нови предели.
Недей да ме съдиш ненужно,
затуй, че без мисъл и свян те убивам.
Аз чакам живота просто да мине,
без да желая собствен да имам.
Затуй благодарно смирен ти бъди
на своята слабост и силата в мен,
че от теб аз отпивам със жадни очи,
заловени в капана на черния ден.
© Яна All rights reserved.
