Полегнал си
Полегнал си
Полегнал си,
затишие обвива
спокойствието
тъмно-тъжно, реещо около теб.
Не чуваш ти, не виждаш, не миришеш.
Шумът на времето остава неприет.
Далеч остава валсът на брезите,
разперените клони, птичите пера.
Как искам да се гоним с тях през дните,
замервайки се с блудкави слова.
Как искам да целуваме тревата,
напъпила след зимния застой.
Да вкусваме черешите, росата,
на слънцето под топлия порой.
Пак искам да те срещна в ранна утрин,
когато самодивите не спят.
Полегнал в парка на прогизналите пейки,
да гледам как около теб кръжат.
Аз искам да заспивам пак,
да мога,
да следвам с пръсти силуета ти в нощта.
Да ме целуваш бурно,
да посрещнем
свенливо-румени засмяната зора.
Не искам да те гледам, тънещ в черно.
Изглеждаш блед, унил и уморен.
Покрила бих и теб, и ложето ти скверно
с живеца си за утрешния ден.
Притворил си очи в небесно синьо.
Загадъчна усмивка на лице.
Не среща нищо погледът,
но ето...
Усещаш ли, че аз съм тук, до теб?
Затоплят ли сълзите ми за малко
одеялото от мрамор, кръстът от дърво?
Ще се пробудиш ли, ако помоля жарко?
Ще се надигнеш ли от вечното легло?
Студена е постелята ти, твърда.
В земята няма пухени пера.
Не чувстваш силата ми, няма правда.
Заровил си се с червеи в пръстта.
Почиваш си на мирно място, тихо,
не чувстваш жажда, глад или тъга.
Полегнал си в чимширена прегръдка.
Полегнал си във черната земя!
© Красиана Милева All rights reserved.
