Полъх
Стомахът свит е, от недоумение.
И косите ми от прах сега горят.
Към смелите ръце на светлината!
До деня, когато болките умрат!
Краката ми докосват само нищото.
Очите ми се сливат с мисълта.
Но аз от нищото не бих побегнала,
може да ме хване даже без замах.
И кожата ми бавно взе да зеленее.
И пръстите болят ме с всеки акт.
От безсилие просълзих се, от безверие.
Отмервам болката в беззвучен такт.
Усмивките ми тъжни цветове са,
поникнали от мойто празно “утре”.
И падат гръмко мъртви световете,
почернени от черното ми Слънце,
заедно с безброй изгниващи съдби,
погубени завинаги надежди от отравяне,
и с съвсем беззвучен ехот на певци -
отминал полъх на душевно преживяване.
© Цвет All rights reserved.
