Там съм, там горя,

от ядрото на земята аз крещя.
Раздиран съм от болка,

изстискан, свит на ролка,

пресъхнал без живот,

в живота - мъртъв бог.

Редят се струни тежки

за греховете ми човешки,

от първия си дъх

съм его аз - от плът и кръв.

Вулкан съм, но не от обич -

сгъстена лава от тегóби.

В доброто път ми се постели

и кой ли всякак не ме мери,

за пример щял съм аз да стана,

но мракът каза: “Твърде рано!”.

Тогава се отприщи зло могъщо,

за паднал ангел най-присъщо.

В окови вечни ме обви,

самият мрак сърце си сподели.

Реки от гняв и завист зашуптяха,

мечтите бавно избледняха,

очите врътнаха се бясно,

през черни дупки гледах аз злощастно.

Железен глас ехти във моя говор,

топовен страх дарява мойто слово.

Дали съм жертва на душевен крах

или туй аз сам си го избрах?

Но късно вече е да питам как -

от мен полъхва само мрак...